Историята на Диана вероятно ще ви се стори подобна на тази на хиляди други анонимни улични артисти, препитаващи се или гонещи известност, показвайки таланта си на оживени площади или в недобре осветени подлези. Избираме обаче да Ви я разкажем, защото вярваме, че най-вълнуващите случки и хора често биват подминавани, скрити зад плаща на обикновеността. Точно такъв човек е Диана Цачева – 40-годишна, богослов по образование, но уличен музикант по призвание. Почти всяка вечер излиза с китарата си, за да свири български рок песни в софийските подлези.
Сядаме на пейка в близкия парк, за да си поговорим с нея за любовта ѝ към музиката, религиозното образование и изборите, които човек прави в живата си.
Разказът ѝ започва с това как едва 6-годишна проявява музикален талант. Учителката по пеене го забелязва и препоръчва на родителите ѝ да ѝ вземат пиано. В началото на 80-те обаче, мечтата на повечето българи е да се сдобият с кола. Така вместо пиано, семейството купува Трабант и някак естествено:
„Битовизмът уби изкуството“ – смее се Диана.
Любовта към музиката обаче не умира. През годините, докато се обучава в Бухово, пее в училищния хор, а на 13-ия си рожден ден получава като подарък от майка си китара. На 14 нещата сякаш поемат в друга посока. Момичето се премества в София, за да учи в биология, а желанието ѝ е да стане ветеринарен лекар. Съдбата обаче си знае своето и на когото е дала талант, не му позволява лесно да се откаже от него. На изпита за ветеринарна медицина не се представя достатъчно добре, затова пък няколко години по-късно приятелка на семейството я убеждава да пробва богословие. Приемат я и там уж случайно се запознава с няколко младежи, с които сформират група и започват заедно да изпълняват световни хитове по улиците. В последствие групата се разпада и тя продължава сама.
Показва ни китарата си и развълнувано обяснява, че подписът върху нея е на любимата ѝ певица Ирина Флорин. Диана и свой записан самостоятелен албум. А какво ѝ дава музиката и усеща ли се успяла?
„Музиката е всичко за мен. Много е хубаво да свириш навън, защото зареждаш хората с положителна енергия и те ти отвръщат със същото, но не се чувствам успяла. Донякъде се порицавам затова, донякъде – не. Хората обикновено успяват, бутайки се с лакти и зъби, а аз не съм такава. Струва ми се тъпо да прецакам друг човек, за да изпъкна, намирам го за неетично.“
Освен по улиците, Диана е посещавала с китарата си и домове за сираци. От администрацията там често я гледали странно и я разпитвали от коя фондация е. Трудно им било да повярват, че представлява само себе си и го прави, защото иска да сгрее сърцата на децата без родители. На тези, които я обвиняват, че гледа твърде леко на живота и хвърчи в облаците, тя отговаря утвърдително и с усмивка:
„Така е, аз съм абсолютно непрактична. Ако трябва да се посочи най-непрактичният човек на света – това ще съм аз.“
И сякаш, за да затвърди напълно усещането ни, че от онзи, застрашен от изчезване, вид на „хвърчащите хора“ завършва:
„Искам да помагам по някакъв начин – било чрез музиката, или пък чрез религията. Някак да съхраня душите на хората, това е голямата ми мечта. Да ги облагородя и да ги върна към неща като: любов, добро, приятелство, честност, към вечните човешки ценности.“
Добави коментар