• Снимка:личен архив

„А Дон Кихот прегърнал здраво чашата в кръчмата спореше с неверници, които го закачаха от масите, че днес дори в музея няма мелници.“ 

Героите на нашата история сякаш са излезли от точно този припев на песента на Чочо Владовски. Прегърнали смело чашите, те вдигат наздравица за онези, които с присмех им крещят, че да се опитваш да реализираш идеите си в България, е точно толкова безсмислено, колкото да се бориш с вятърни мелници. Въпреки закачките и трудностите, или точно заради тях, Димитър Борнутев и Николай Янински решават да докажат на неверниците, че грешат. Всичко започва през лятото на 2011-та. Двете момчета се запознават на няколкодневен преход в планината, на който хората все едно били избирани с конкурс по критерия кой колко може да изяде и изпие, споделя през смях Николай. Идеалното място да срещнеш съмишленик за щурия на пръв поглед проект да откриеш и покажеш на всички най-добрите кръчми в България. Звучи лесно, но всъщност не е. 

След 9 месеца, над 50 000 километра и повече от 300 обиколени заведения в цялата страна, заченатата от Митко и Ники идея се ражда под името „Стоте национални кръчми“. 

 

„Критериите, по които избирахме заведенията, бяха свързани с това да има нещо уникално в даденото място и поради тази причина се наложи да обикаляме толкова. Можеше да става дума за различни неща като например гледка към Райското пръскало, най-големите порции или трилитровите алкохолни коктейли, сервирани в Стара Загора. Трябваше да е нещо интересно и грабващо вниманието. Нямахме претенции дали се отнася до интериора, екстериора, обслужването, менюто или кухнята“ - разказва Николай. 

Днес, повече от 5 години след края на подбора, проектът се радва на множество почитатели. По примера на „Стоте национални туристически обекта“, кръчмите на Митко и Ники също имат своя книжка с печати. С нея, любителите на пътешествията и добрата кухня, могат да докажат на всички колко точно голяма е тази им страст, успявайки да обиколят всички заведения. Направили са го вече над 30 души, а част от тях и по няколко пъти. Освен добрите спомени от посетените места, събралите печатите, могат да получат и награда – пътуване в чужбина. 

 

Идеята на двете момчета среща одобрението на повечето им приятели, роднини и почти всички посетители на избраните от тях кръчми. Дотук обаче свършват хубавите неща. Митко не спестява думи за трудностите. Собствениците на заведения не виждат смисъл да плащат за рекламата, която те им правят и често дори не им отчитат и средствата от продадените книжки. Мениджърите на известните търговски марки понякога дори не отговарят на писмата им. 

„Най-големият проблем на подобни инициативи в България е, че няма кой да те чуе от големите компании, които могат да печелят на твой гръб. Става дума за елементарната глупост на средния мениджмънт у нас. Пишеш им имейли и те си казват: „Някакви хора искат да правят нещо с нас, това е много хубаво, но е допълнителен ангажимент за мен, за който няма да ми платят повече. Така умира всичко“ – споделя Митко и допълва, че мечтае не да ги подкрепят, а просто да ги изслушат, което у нас не става: „Освен ако не си човекът на човека и някой не те хване за ръка и не те заведе при големия шеф.“ 

 

Да обясняваш на държавата каква е ползата за нея от такъв вид туризъм и какви приходи може да донесе той в хазната й, също се оказва безсмислено. 

„Агенцията по туризма сега се премести в Пловдив (Митко живее в Пловдив - бел.ред.). Аз отидох в техния офис, в дирекцията, която отговаря за вътрешния туризъм и попитах с какво биха могли да ни съдействат. Разказах им подробно всичко. Жената, която оглавяваше дирекцията, ме изслуша с привидно внимание и накрая ми съобщи, че това, с което могат да помогнат е да ни осигурят рекламни шапки“ – с малко тъжна усмивка разказва Митко. 

Независимо обаче от силата на вятърните мелници, с които им се налага да се борят всекидневно, те не съжаляват за направения избор и не смятат да се отказват. 

„Проектът със сигурност си струваше усилията. Важно е човек да преследва мечтите си, защото в момента, в който ги реализира, усещането е невероятно и това му дава сили да продължава напред“. С тези думи завършва Николай Янински, припомняйки ни сякаш слогъна на популярна реклама от 90-те, в която риторично ни питаха „Кой, ако не ти? Кога, ако не сега?“ 

Реагирай на публикацията

  • 0
  • 0
  • 0
  • 0
  • 0
  • 0

Общество

Политика

Икономика

Закон и ред

Здраве

Култура

Образование

Свят

Спорт

Любопитно