Легендарният баскетболист Георги Младенов няма нужда от представяне. На 11 май той ще отбележи своя 55-ти рожден ден. През лятото Младенов организира детски камп в Перущица. Още за инициативата, за живота му, семейството, победите и разочарованията - в интервюто, което спортистът даде за Лилия Янкова и читателите на Topnovini.bg.
Жоро, подготвяш камп в Перущица. Кажи ни повече подробности.
- Кампът е планиран за 9-16 юли т.г. Желанието ни заедно с треньорите Тина Димитрова и Йордан Иванов той да стане традиционен. До сега 90% от камповете се правят единствено с комерсиална цел. Обаче не е нормално да се събират над 50-100 деца, за да прибереш само едни пари. Трудно се провежда занимание с 20 души на терена, да не говорим за повече от 50. Децата ще бъдат разпределени по възраст, подготовката ще се води от тримата треньори и ще бъде главно за техника и стрелба. Наблюдавах една среща на 19-20- годишни, ами те стрелят така, че могат да се контузят. Смятам, че стрелбата е най-важният елемент от играта и тя не е за разпускане в края на тренировката. Заниманията ще бъдат на 5-6 коша, вече има записвания. Ако повече деца проявят интерес, ще се организира още една смяна. Условията в Перущица са превъзходни – нова зала, хотел в близост до нея, подкрепата на кмета. Таксата е 360 лв. и включва екипировка, хотел, храна, тренировка, при лошо време трансфер до залата с автобус, теоретична подготовка.
Кое качество като спортист ти помага и в живота?
- Хъсът за победа. Освен, че той е заложен в характера ми, го наследих и от поколението преди мен български баскетболисти. Един човек, който иска да успее в баскетбола трябва да говори, да сънува и да го играе през деня. Не обичам да губя. И това не се отнася само до спорта.
А на какво те научи той?
- Да уважавам съперника. Да не се страхувам от него. Научих се да не влизам в една надпревара като обречен. Това важеше и като бях състезател, а и сега като треньор. Уважение към всекиго, но страх от никого! Дразня се, че българите имаме робска психика и се примиряваме като губещи. Какво е това – от десет неща, девет хубави, а ние виждаме само едното лошо. Виж, аз не крия, че имам самочувствие – получил съм признание като състезател, бил съм треньор на клубни и национални отбори у нас, в Мароко, Италия, Австрия. И никога парите не са ми били самоцел. Зная две и двеста – живял съм с 2 евро на ден, живял съм и с 2000.
Смяташ, че си признат и уважаван?
- Смятам, че върхът за един треньор е да поеме национален отбор. Аз съм бил като започнеш от юношите и стигнеш до мъжете. И съм работил за 500 лв. заплата. И съм бил от „осанна“ до „разпни го“. Като ме освободиха от Лукойл батерията на телефона ми издържаше по четири дни. После, като станах треньор на националния мъжки отбор, взех да го зареждам по два пъти на ден. Целуваха ме и ме прегръщаха. После пък от журналист научих, че са ми спретнали преврат като в африканска държава. У нас вилнее шуробаджанащината. След 46 години в баскетбола трябваше и в Китай да слушам като треньор италианския химн, а не българския.
Кое беше най-голямото удовлетворение от спортната ти кариерата?
- Бенефисът ми. Когато видях тези 10 000 души в „Арена Армеец“, разбрах, че си е заслужавало всичките лишения, които съм изпитал през дългата ми спортна кариера. Ако сега трябва да повторя състезателния ми път, пак ще бъде същия. А иначе жена ми казва, че не всичко е така, както изглежда – чисто, идеално. Явно остарявам, но не пораствам.
У нас днес доста се коментира ролята на семейството.
- Майка и татко много държаха да уважавам хората. Особено тези, които проявяваха същото към мен. В нашето семейство лицемерието не беше толерирано. А дисциплината и трудолюбието беше на почит. Още в детските ми години баща ми казваше: „Ако искаш да спортуваш за удоволствие – може да тренираш редовно, но може и да не тренираш. Но ако искаш да станеш състезател, много добър състезател – ще трябва да се лишиш от много неща“. Много хора са ми казвали, че съм бил изключително талантлив баскетболист. Обаче колко от тях знаят какъв труд съм полагал, колко кански лишения съм изтърпял и как съм мразел да бъда сред средняците?
Кои бяха най-сериозните решения в живота ти?
- Да предпочета баскетбола пред футбола. Иначе съм имал много, нелогични за повечето хора постъпки, защото винаги ме тегли неизвестното и никак не обичам еднообразието. Имал съм постъпки, с които не се гордея – наранявал съм приятели, залитнах навремето по хазарта уж заради семейните проблеми, но всичко е зад гърба ми. Сега семейството ми е прекрасно, приятелите - също, които обаче отдавна ги броя на пръстите на едната ръка. Не крия, че днес имам и проблеми. Например от австрийския Аркадия още ми дължат заплати. Но няма да падна на колене и да се моля. Смятам, че когато съм най-зле съм и най-силен.
Ти освен, че си един от най-добрите баскетболисти у нас за всички времена си и най-дълголетния.
- Докато бях състезател смятах, че кариерата ми ще продължи вечно. Не можех да си представя друг живот. Играх до 42 години, а като направих 30, журналистите все ме питаха още колко време ще бъда на терена.
Синът ти Боби върви по твоя път.
- Имал съм много треньори и от всеки съм взел най-доброто. Пожелавам му го и на него. Той играе в Италия, развива се много добре, но в момента лекува контузия у нас. Може би Боби ще сбъдне моята неосъществена мечта и ще играе в силен европейски отбор.
Жоро, имаш живот да се опише точно в една книга.
- Вече получих предложение от един журналист. Абе, човек, кой ще чете тези щуротии? Може би приятелите, още 50-100 души. Няма да стане… Журналистите ми викат – ти си легенда. А чета и слушам – пълно с легенди, под път и над път. За мен е по-важно, че правих и правя нещо, което ми доставя удоволствие.
На няколко пъти правя опит да говорим за мъжкото ни първенство и нещо не се получава.
- Не съм реваншист, но някак си не ме интересуват плейофите в момента. Вече гледах Берое (Стара Загора) - Спартак (Плевен ). До четвъртата минута. Работата на федерацията определя нивото на шампионата. Явно трябва много смелост, за да се променят нещата. За жалост, днешното ниво в мъжкия ни баскетбол е такова, че за пет месеца, ако спра цигарите, алкохола и спазвам стриктен спортен режим, разбира се и при добър финансов стимул, гарантирам 10 минути на терена с игра над средното ниво.
Защо ми се струва, че не 10, а 20 минути?
- На 11 май ставам на 55 години! Това наистина е приятелска прогноза. Но за 10 минути гарантирам.
Автор: Лилия Янкова