За Ботев след заглъхването на сирените

Ден след утихването на сирените и края на всички патетични церемонии, в които хора пред микрофони се упражняваха да събират по нелеп начин в едно изречение името на Ботев с понятия като „демокрация“ и „европейски ценности“, ми се иска да разкажа за моя Ботев. Позволявам си да използвам притежателното местоимение „мой“, защото така го чувствам, а и защото съм убедена, че само, когато осиновим историята и личностите в нея със сърцата си, превръщайки ги в свои, можем да ги извадим от празните клишета.

Втори юни винаги е била особено сантиментална дата за мен. Не знам дали е, защото се научих да пиша буквите върху вътрешните корици на стихосбирката на Ботев, или пък се дължи на това, че докато го правех, баба ми (дългогодишна учителка по литература) ми рецитираше поезията му, преди още да съм чувала думата „поезия“. Може би има общо и с факта, че името му беше върху сградата на основното ми училище в Пазарджик, където, тичайки по коридорите, гледах портретите и четях текстовете му, закачени по стените. Негови бяха и първите стихотворения, които самата аз научих наизуст. 

Бях влюбена в дързостта на погледа му и стъписана пред решителността, която излъчваше лицето му. Признавам си, че мъничко ме беше страх от този мъж, който така силно можеше да люби и мрази. Същият той обаче беше и който рисуваше със словата си картината на рая в ума ми:

Настане вечер, месец изгрее,

звезди обсипят свода небесен,

гора зашуми, вятър повее,

Балканът пее хайдушка песен.

Като дете, на всеки Втори юни, когато чуех сирените, затварях очи и си спомнях за онзи Ботев, който ме направи свидетел на раздялата с моята майка, позволи ми да надникна в писмото до първото му либе и ме остави да чуя молитвата му:

О, мой боже, правий боже!

Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене, боже -

мен в сърцето и в душата...

Ботев, който, мислех си тогава, а мисля и днес, поставя Венета на второ място, изместена от Родината, свободата, на която си заслужава всяка жертва.

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

Бях в шести клас. Момиче на 12, часът също бе 12:00, а датата е 2-ри юни. Имаме физическо и сме на двора. До днес помня тази сирена, която ме разплака не от възторг и умиление, а от възмущение. Децата до мен се смееха, смееха се на глупостта ми да спра и да изчакам края й, затворила очи. Помня и как дълго спорех с тях за смисъла на това да се бие за твоето парче земя, вместо да постъпиш „разумно“ и да избягаш някъде другаде.

Толкова години по-късно, днес още потрепвам при всяка сирена на Втори юни и продължавам да убеждавам порасналите ми приятели, че си струва да останем тук. Корумпираните политици, тромавата администрация, престъпността, лошото правосъдие и липсата на перспектива са само извинения. Те са просто опит за бягство от личната ни отговорност за случващото се около нас.

Щом някъде назад в историята ни има герои като Ботев, разделили се с майките, жените, децата и живата си в името на тази България, не е ли наш дълг да останем и да се борим за нея? Не са ли сирените на втори юни въпросителен знак в края на изречението, зададено към всеки от нас: „Какво направих аз за България?“